април 18, 2024
август 17, 2018
В 05:20 Иън вече бе преполовил пътя до Вашингтон. Сутринта беше хладна, а
слънцето нямаше да изгрее поне още един час и това му даваше спокойствие.
Миговете преди зазоряване му позволяваха да се отдаде на онова особено състояние…
на синхрон със себе си и с вътрешния си свят.
Много неща го вълнуваха истински. Много неща, които не присъстваха в
ежедневието му, но заживяваха в съзнанието му в часовете преди шест.
Беше едва 21-годишен, но вече му се струваше, че закъснява. Макар да се
вместваше напълно в общоприетите за възрастта си норми, струваше му се, че
разполага с твърде малко време да намери мястото си.
Кулминацията на разговора изправи сенатора и адвоката един срещу друг. Престън стоеше в единия край на масата, с поза – властна, колкото самия него. Вкопчените в плота върхове на пръстите му караха ръцете му да приличат на пипала на октопод, готови да заграбят всичко около себе си.
– Този мъж е виновен! – заяви категорично. – И трябва да бъде осъден! –отчетливо постави акцента върху последните думи. Джеф не бързаше да отвърне на онова, което започваше да разпознава като ултиматум. Облегна се на бюрото и мислено последва въпроса: Защо беше необходимо сенаторът и неговият адвокат да се намесват в нещо, което привидно не ги засягаше? Развиваше усещането, че през изминалите минути бива насила въвлечен в казус с край, ясен на всички, освен на самия него.
– Какво точно ми казваш, Оливър?! – притисна го той. – Не си спомням изобщо да съм се съгласявал да защитавам този човек. А доколкото помня, адвокатите все още имат правото да избират за кого да се застъпят. Не съм ли прав, Мартин ? – обърна се към другия натрапник. Смит сведе глава, сетне отправи поглед някъде отвъд стъклото на големия прозорец зад Джефри. Като че в главата си прехвърляше различни варианти на онова, което щеше да каже.
– Правилата… невинаги важат, господин Дън – поде Смит. – Да, на практика имаш избор, но... не всички закони са обект на Конституцията.
Хората щяха да предпочетат да останат в зоната си на комфорт – да недоволстват,
да оплюват, но да продължат в познатия коловоз.
Трябваше ни по-плавен подход. По-хитър.
И го открихме – променихме посоката през 2019, в зората на Ковид пандемията.
Разгръщащите се здравна, демографска и икономическа криза бяха принудили
лидерите да говорят. От тях се очакваха ежедневни доклади и решения за справянето
с трудностите. На Великите сили започна да се налага да се събират около кръглата
маса по-често, отколкото бяха свикнали. Думите „обединение“, „взаимност“, „единна
политика“ се въртяха като мантри по медиите. Абсолютна фасада, разбира се.
И точно там, насред дебелата сянка на масовата психоза, забелязахме своята
възможност. Нещо, което отдавна знаехме, но не се бяхме сетили да използваме по
този начин.
Какво печелеше той? И изобщо повечето от инвеститорите ни?
Същото като нас - свобода.
За нея, такива като Романов си плащат прескъпо. А той специално си плащаше на
някого, до когото искахме да стигнем. Скоро.
Беше странно да живеем в реалността, знаейки какво бяхме направили, а и какво
тепърва щеше да се случи само след няколко години. Светът щеше да поеме в нова
посока на развитие. В началото дори самите ние се съмнявахме, че ще съумеем да
проправим път към нова система. Знаехме какво искаме, но средствата и пътят към
целта можеха да претърпят промени във всеки един момент.
– Има малка промяна в плана – подхвана Фи. Явно на нея се беше паднала честта
да хвърли бомбата. – Името Лейла Пиърс говори ли ти нещо?
– Не съм сигурен. – Много смътно си спомнях да съм го чувал, но определено не
ми говореше нещо конкретно. – Какво следва да ми каже това име?
Фиона отвори една от папките на монитора пред нас и кликна върху един от
двайсетината файла. Три снимки изпълниха екрана. Красива жена, може би мой набор.
Не я познавах. На онзи етап не можах да констатирам друго.
– Лейла Пиърс – повтори Фи. – Разследващ журналист, един от добрите в
страната. Корупцията и измамите по високите редове на властта са ѝ специалност.
Всъщност...
Кратката ѝ пауза отново вся смут, който вече започваше да ме изнервя.
Двадесет и една червени точки, пръснати по територията. Две от тях, в непосредствена
близост една до друга, мигаха в синхрон с алармения звук, останалите бяха статични.
Лейла инстинктивно поведе мишката към едната и с клик разкри личността й.
–Какво по дяволите?! – извика, почти панически.
Вероятно вече сте забелязали, че по целия периметър има камери за наблюдение
– вярвате или не, за нас е важно да знаем, че сте в безопасност и не се избивате
взаимно.– Предадох се пред иронията, която напираше в мен с все по-голяма сила.–
Бяхме се постарали да измислим резервни варианти за почти всичко логично или
нелепо, което би могло да се случи в хода на мисията. Освен това бяхме свикнали да се
справяме с рискови ситуации. В нашата битка почти не минаваше ден без такива.
И все пак се притеснявах. Във вътрешността на организацията, която всички ние
обитавахме години наред, понякога губехме реална представа за чудовищните
измерения на нашата операция. Подобни вмешателства, които ни принуждаваха да я
погледнем отстрани, ни действаха отрезвително – напомняха ни колко голям е слонът,
който трябва да крием.
Репортажът явно беше повторение, защото Алис прозвуча, сякаш е чула за
инцидента по-рано.
– Какво е станало? Бихте ли увеличили звука? – той винаги проследяваше тези
трагедии с особена съпричастност.
В този момент видя три букви… три последователни букви, които, измежду
всички думи и цветове по екрана, прободоха сърцето му. Грабна дистанционното и
увеличи. Усещаше как пулсът му препуска с почти същата скорост като ледените
тръпки, които се стрелнаха нагоре и надолу по гръбнака му.